Анелия Бойкова Mиланова (05.06.1986-29.08.2009)
Докато смъртта ни раздели...тук на земята...или къде научено, къде в болка родено...от твоя съпруг:
When it comes time to die, be not like those whose hearts are filled with the fear of death, so when their time comes they weep and pray for a little more time to live their lives over again in a different way. Sing your death song, and die like a hero going home.
Chief Aupumut – Mohican
Ти си моят ангел, дошъл от нищото и отишъл си също така ненадейно...ти освети живота ми и ще бъдеш светлина за мен ... до моя сетен дъх ... ти ме огряваш от небето и аз с радост се оставям да ме водиш ...
За друг отвори ли душата си да чуеш, че си обичана...Някой накара ли те да се почувстваш оценена, и показа ли ти колко си специална. Някой припомни ли ти, че не си се появила на този свят за да доказваш каквото и да е било. Ти си тук за да бъдеш себе си, защото да бъдеш себе си е достатъчно за твоето момче ... ти си единствена, с несравнима стойност за мен.... Светът ми без теб е сив и пуст - самотно зимно поле с изсъхнали треви и черни птици, накацали из нищото ... Знай, че само ти можа да запълниш сърцето ми ... някой каза ли ти че вчерашните грешки са от вчерашния ден и, че точно сега ти си единствена и съвършена в своята искреност и чисто покаяние ... толкова обикновено естествена, колкото си създадена да бъдеш. Дали някой ти напомни, че си хиляди пъти по-способна да постигнеш мечтите си, отколкото предполагаш. И, че всяка твоя мисъл отправена с любов, разпръсква около себе си онази, твоята...неповторимата светлина ... ето колко прекрасна си ти ... сега и завинаги ... ето колко си обичана... За друг отвори ли душата си да чуеш, че си обичана...Знам, че не си...благодаря ти, че ми позволи този някой да бъда аз...
... Красивата ни любов ражда красиви думи...съзнавам как твоето момче е започнало да ти изглежда неестествено и налудничаво...съзнавам и се усмихвам на себе си ... защото ме направи щастлив да мога говоря ... ти отвори този бент от стаявана красота и той бушува само заради теб...чакал е години да дойдеш и да избиеш със замах тази тапа ... обичам Ви, прекрасна Анелия...така както никога не съм обичал и така както никога няма да обичам...знам, че нашата любов подплашена от мен се лута...накъде си поела, любов ние сме тук...и двамата...там отвън е смразяващият студ на пустотата, там са изтерзаните от фалшиви страсти полета, набраздени с вълчи стъпки...и да....точно оттам се задават и аз вдишвам нашите спомени за меки треви, разпервам ръце и се потапям насън в пухкави млечни залези с дъх на ванилия и топъл шоколад ...това си ти...ти ме разпиляваш като красива лятна буря, като подплашено от децата ято врабчета ... ти пося в мен всичката красота на този свят...и знам, че живеем живота си заедно, но един без друг го живеем наужким. Не знаем, но се досещаме докога и с радостен трепет очакваме единението на това да се събудим обгърнати... две души в слели се тела ... ще се науча, помогни ми да те изчакам без да губя себе си, без себе си да погубваш...без да знаем докога и усмихвайки се на красотата да се знаем и вървим един към друг...и в една посока...помогни ми...просто бъди до мен по-често ... събирам в шепи топъл пясък и светлина от нашия изгрев...с дъх на ванилия и топъл шоколад ...
"Хора сме...слаби сме, но сме силни. Владеем този свят и сме му подчинени. Живеем според принципи и ги захвърляме. Обичаме силно, а след това мразим още по-дълбоко. Смеем се за мига, намираме щастие в малките неща и плачем за гаснещото минало, за тези около нас, но най-вече за самите себе си. Отмъщаваме на близките си, които ни обичат, за да нараним себе си" ... ето това видях в този живот и разбрах, мое мило момиче. Трябваше да те срещна, за да те оставя ... да те прегърна за да избягаш. Да отворя ръце и да те чакам да се върнеш, уповавайки се на библейски истини ... Аз никога не искам да повтарям грешките на онзи Орлин, чиито груби доспехи захвърлих , проклинайки деня в който те нараних и не го видях. Толкова силно желая да ти пиша, да съм до теб - ето виж ме...спираш ме с поглед само...искам единствено да ми вярваш. Да знаеш , че няма да те нараня. Желанието ми да съм до теб е по-силно от стихията на планински водопад, затова прости на глупака...прости. Знай, че никога няма да ти създам грижи, няма да се оставя да ме виждат хора, които по един или друг начин са около теб. Моето няма нищо общо с тях...знаем го и двамата. Затова искам да ми се усмихнеш когато ме видиш зад себе си...това ми е достатъчно, за да знам че вярваш в мен. Аз съм твоята банда, копеле ... аз ... Довери ми се, не се страхувай ... аз винаги съм бил част от теб. Ето, чакам...и не смущавам нечий сън ... ще живея за онези мигове които знам, че ще имаме ... заради теб...заради нас...обичам те. И знам...да, знам ... обичаш ме и сме си простили всичко...
Днес извървяхме точно две години от нашия си път ... две години заедно и ... един без друг... две години оставил ни без души и изплакали сълзите ни...Усмихвам ти се, а ти прехапваш устни...колената не ме държат от тази твоя магия...Наистина ли си помисли, че можеш да различиш Ада от Рая? Безоблачното синьо небе от пронизващата болка…изумих се от силата ти да посмееш ... откъде намери волята да твърдиш, че можеш да разделиш зеленото безкрайно поле и разцъфналите макове от студената стоманена ограда…Усмивката от Фалша? Можеш ли? Кой те изнуди да продадеш героите си срещу духове…горещия въздух за вледеняващия вятър… виждам как все още ужасена и проглеждаща плуваш в аквариум и как тичаш по същата напукана земя,насред любимата ти Shadow of death, осъзнала безсмислието на опита, който очакваше да раздели душите ни .… ти вече видя: там навън са все същите стари страхове, там е и всичко, което не искаш да сънуваш отново…умножено по две...но там навън ме няма да те прегърна и да усетиш подкрепата на своя верен другар...там навън ме няма...не трябва да се убиваме насила...защото Тя смъртта е толкова наблизо така или иначе...тя само това и чака...В този опустял свят няма място за него..за твоето момче с огромно пламтящо от теб сърце…за човека, който няма нужда от безполезни удобства, от разкоша на лукса и от бурния метеж на живота, в който всеки друг се е вкопчил с единствената цел да направи съществуването си по-леко...ние с теб не сме такива ...
Изчаквам със затен дъх, изкачвам задъхан и със спряло сърце самотата , боря се ... в съня си буден...Не спирам да ти се усмихвам през сълзи,не спя,не сънувам. Не срещам , а и не търся разбиране в никого. Чувам само укори, само бегло отражение на реалността е онова, което заобикаля света на хората без любов в сърцето си...В тихата си тъга те срещам само там, където се опитвам да избягам … Ти си основа, видя как заедно изградихме фундамента ... понякога с много пот, лъкатушене и търсене...стигнало до намиране...усещам и жадувам веригите, с които исках да бъда окован…от теб и твоя дъх ... това е моето възкресение и разбиране...дадохме себе си и няма място за тъга и съжаление...
Излъгах те...излъгах те и трудно си го признавам сега: АЗ НЕ СЕ БОРЯ...ето признах си... лъжа те! Аз просто се опитвам, препъвайки се ослепял, да се спася от самоунищожението! Виждам те и знам как сме едно цяло ... и се държа за мисълта ти...както и ти за моята. Ти израстна...прекланям ти се...толкова трудно...толкова болезнено и за двамата ни ... израстна и надигна глава ... Не те оставям, не отварям нови страници, с нищо не приключвам...обувките ти са на средата на дома ни ... неизпитата ти чаша вино е до моята пред камината и чака да бъде долята от най-нежната ти ръка ... възглавницата в нашето легло ухае на теб...ти си по мен...нищо в теб, нищо в нас...къдриците ти... светът ни замръзна скован от твоето препъване ... Усмихвам ти се...Виждам как и ти ми се усмихваш и как се изправяш мъчително на крака и знам, че не бива да ти подавам ръка...искам да си отрежа ръцете за това, но знаем, че не бива...ти си силна...ти веднъж Я победи...ти си болката и щастието ... от които се нуждая ... ТИ си моето мъничко и мило момиче, заспало безпаметен сън на плажа и твоето момче те обича повече от живота си ... то притихнало те чака... и нежно ти се усмихва...усмихваш му се и ти...това са онези... НАШИТЕ СИ усмивки, от които времето спира и оставаме безмълвни!
Знаеш... като в мъгла и с последни сили живееш още там, търсиш ненамереното, продължаваш да обясняваш и на двама ни как ще се спасиш! Усмихвам ти се и протягам ръка към теб...Знаеш къде ти е мястото...знаеш, че не можем да избягаме от истината ... знаеш , че си създадена да твориш, да сътворяваш ред в хаоса и красота в изобилието от пустота...знаеш, че съдбата ти е да удържиш на обещанието си ... да прекъснеш онзи порочен кръг, започнат с изоставянето на едно малко и безпомощно създание на произвола на житейските ветрове ... усмихваш ми се и знаеш, че в мен е твоят център на тежестта, знаеш, как безпътни хора около теб, лишени от красотата на случващото се помежду ни, уж с добри намерения се опитват да го разрушат... Да им вярваме ли? Знаеш отговора, така като и аз го знам , защото ти си в мен и ти си моят отговор...това е и отговора, който трябва да дадем на всички тях...много от тях никога не са и никога няма да познаят това което е помежду ни...те са обречени и разсипани приживе. Всички те са гладни духове ... Гледат и не виждат, търсят с опипване ненамираемото в привидно забавния хаос на заведения и мамещо въодушевление от похот, алкохол и фалшиви усмивки ... безумен пуст свят ... а там ... там дебне само безпътицата, която ние с теб заедно победихме ... усмихвам ти се ...
Чувстваме се разпрани, разкъсани на две по шевовете…Знаеш как ще се съединим...знаеш го... стоя до теб и държа ръката ти в своята така, както винаги е било ... не се колебай...аз съм твоята сила, а ти моята...Знаеш , че намерихме обвивката на душите си…Сякаш се наметнахме с пухена, дълго събирана завивка, сякаш се затоплихме...не бива да е било само за миг…Не бива да е било мимолетно...това сме НИЕ ... двете здрави черупки ... завинаги!
В противен случай, продължавайки да тичаш след нищото…Ще пожертваш своя верен рицар с угасващо пурпурно сърце ... Но той е готов...Ако трябва, с онази объркана и толкова обичана от него леко налудничава усмивка... го хвърли на кладата...Разпилей съзнанията ни...стани демон като другите...източи кръвта и на двама ни...вземи я в шепи и залей с нея жарта в огнището, което запалихме с толкова обич...огнището на нашата романтика, която никъде другаде няма да те споходи...да бъдем пияни от любов...ненапили се да сме опиянени един от друг...с присвити от щастие души...ето това направихме ние...а ти...ти тихичко се прибери...вземи ръката ми в своята и ме отведи...ти знаеш къде...защото аз съм сляп без теб и защото само до теб съм прогледнал и с радост осъзнал колко отдавна съм готов да тръгнем заедно натам ... към нашия връх......завинаги...
Ти победи смъртта за втори път...и този път завинаги...остави ни тук в ада на земята да те помним и благославяме...
Хората обичат различно. Обичат по различно време и обичат с различна сила. Обичат колебливо или не толкова. Има хора които така или иначе никога не разбират що е това да обичаш, да гориш, да даваш без да броиш трохите които понякога получаваш в замяна...някои хора обичат бурно, разкъсвайки обекта на своята любов от ревност и преследване, от задаване на безброй въпроси, които в крайна сметка не довеждат до нищо друго освен до отчуждаване, до разсипани мечти и парченца от яркия живот в пламъка на красотата...само който дълго е чакал любовта, знае какво е тя да не идва, докато всички около теб са във вихъра опиянението от това да си с любимия човек...още по-страшно е когато залисан в ежедневието и уверен в това, че си център на света, просто пропускаш да усетиш дори лекия полъх на любовта, идваща и отиваща си безвъзвратно от теб...просто поради невнимание...поради гордост или от глупавата самоувереност, че всичко ти се полага така или иначе, само защото си тук на този свят...
Когато обаче дойде онази, истинската, без значение дали ти се иска или не - ти го разбираш със страшната сила на това да те блъсне кола или да ти ампутират крайник без упойка...случи ли ти се тази любов, без значение кога, всичко случило ти се досега отива на заден план и избледнява безвъзвратно пред силата на тази стихия...когато обичаш така се задушаваш от щастие и много те боли едновременно, от яркостта на усещането за свобода ослепяваш и мъчително проглеждаш, губиш се и се намираш, умираш и се възраждаш именно заради нея...истинската...и ако не успееш да я прегърнеш никога няма да възкръснеш, защото да живееш и да си подминал без да си познал тази любов е най-големия грях и докато не го изкупиш никога няма да постигнеш безсмъртие за душата си...
Такава любов се случва сама по себе си...тя идва без да те пита и те приковава безвъзвратно, без право на възражение ... тя е тук и сега – без право на коментар, не можеш да се направиш, че не си я забелязал, нито пък да я пропуснеш край себе все едно не те касае...когато тя дойде хората просто разбират, че това е ТЯ…че никога нищо вече няма да е както преди, че вече сте двама на пътя, белязани от знака на красотата на това, да вярваш и да даваш без да чакаш нещо в замяна...ето това е тя, ИСТИНСКАТА любов ... тя е онази която носиш като запалена свещ в сърцето си, онази която, ако случайно си отиде, пак остава и напомня за себе си като стара рана от счупено, малко преди да се развали времето. Тя е по-силна от годините и винаги ти напомня за себе си... не можеш да не я видиш: в погледа или влагата в очите на любимия човек, остава в сънищата и спомените на хората, защото хем се е е случила, хем все едно не е, защото расте и става все по-силна, остава едновременно в миналото и бъдещето... ето това е ТЯ...когато Тя дойде, ти щеш - не щеш разбираш, че си от щастливците по света на които е случило...когато тя дойде вие ставате едно цяло и не се чудите как и защо е станало...просто разбирате, че сте двете парченца от ВАШИЯ си пъзел, сътворен от Бога за да докаже на света, че и при вероятност едно на милиарди, ТЯ все пак се случва и идва...
Затова няма достатъчно голяма саможертва, която да не си струва в името на нея, няма болка която да не преодолеем за да я запазим, няма време което да не дадем за да станем част от всемира...част от красотата и романтиката на първата премаляла целувка, на подкосените колене , на замъглените очи и чувството, че душата ти се отделя от тялото винаги, когато любимият ти човек ти се усмихне или ти каже простичкото: обичам те ... ето защо ТЯ остава завинаги, ето защо не може да бъде забравена или изтрита и подменена ... тя идва веднъж само...за да ни превърне от невзрачни какавиди в прекрасни пеперуди, да ни даде да разберем, че животът ЗАПОЧВА с нея...точно сега и точно тук....без значение от натрупания ни жизнен опит...
...В мекотата на августовското утро, слънцето плахо занадига снага, огрявайки спокойните лица на едно момче и едно момиче... сплетените им като морски водорасли пръсти лекичко отмерваха такта на зараждащия се миг от вечността ... Топлината на новия ден нежно ги запрегръща и посипа върху тях искриците своя благодат...Всякаква жива твар се затича, забърза по хладните все още дюни в търсене на нещо свое си...просто щастливи от това, че са живи и, че някъде там, на тяхното си място има още едно подобно на тях същество, чакащо ги да се приберат у дома си...
Обичам те мое прекрасно момиче.
Анелия Бойкова Миланова
05.06.1986 - 29.08.2009
Success is never final. Failure is never fatal. It is courage that counts!